RegionBG

bg iconНачало » Новини » Тема Region.bg » Северозападът омагьосан & беден. Дали... Слушайте!
Северозападът омагьосан & беден. Дали... Слушайте!
10 Юли 2015 12:20:00    |    923    |    Коментари: 0
pic

Ива Стойкова

Има едно място, омагьосано и магично едновременно. Красиво, но някак изолирано, изостанало, изоставено... Носи му се славата на най-бедния регион в Европа, но дали?

Българският Северозапад. Той си има всичко – на север Дунав, на юг – Стара планина, Балканът, дал името си на цял полуостров, в сърцето си – плодородни земи и пълноводни реки, дори едно от новите чудеса – Белоградчишките скали, а в допълнение и нов мост към Румъния. Чудно място, на което все не му върви и вечно някой се упражнява на негов гръб със стратегии за съживяване.

Защо не светят пак звездите?
Защо и слънцето угасна...
(...)
Виж сега умирам, за друго нямам сили.
Отровата реши съдбата ми...”/БТР, „Спасение”/

Този припев се блъска в главата ми, докато чета сводка за Ц.П. Изчезнал една вечер, обявен за издирване, намерен десетина дни по-късно, по ирония на рождения си ден, угаснал завинаги на 38-годишна възраст. Градът е Видин.

„Това е Цветомир. Не ми останаха живи приятели”, коментира пред мен видинчанинът Виктор, близък преди със загиналия от свръхдоза. „Който успя да се измъкне от града, се спаси. Първи си заминаха по-неплатежоспособните, които купуваха некачествена дрога. Останалите са с възможности, имат имоти или роднини в чужбина, и никога няма да спрат. Казват, че е от скука, няма какво да се прави във Видин”, продължава той. „Всичко започна с дискотеките през 90-те, пиехме много, започнахме да имаме проблеми с алкохола, но за някои той се оказа недостатъчен”.

Почти по същото време, на стотина километра от Видин, близо до Чипровци в област Монтана, се полагат основите на къща за гости. Ще бъде изградена с европейски средства. В с. Георги Дамяново, пристига ентусиазираният софийски строителен екип, впрочем и инициативата за проекта е със софийска връзка. Живописното място грабва от пръв поглед. Кметството, улиците и тротоарите, изобщо целият център на селото е безупречен. Европейските програми се виждат. Очевидно е, че местните искат да развиват туризъм, защото вече има функциониращи къщи за гости и разработени екопътеки, каскади на водопади, римски останки. Само на километър е Лопушанският манастир, зад чийто стени се крие умалено копие на храма в Рилския манастир. Звучи обещаващо, може би мястото ще заживее нов живот и ще идват много туристи.

Станало е време за обяд. Софиянци решават все пак да хапнат нещо. Насочват се към един от комплексите, но... ресторантът не работи в понеделник. Казват им, че преди магерницата към манастира е работела, но не потръгнало и сега и там е затворено. В селото има едно единствено кафене, три смесени магазина, като този в центъра на селото не работи от 12.00 до 16.00 ч. В тях има разнообразни стоки – брашно, олио, захар, градински ножици, легени, брусове (Знаете ли какво е брус? Специален камък за точене на ножове и други сечива.). Пред кметството говорят по телефона двама немци, представящи се за англичани, които се опитват да купят парцел. Къде ли ще се нахранят? Софийската делегация междувременно е насочена към мемориален комплекс, увековечаващ Чипровското въстание. Там има семеен хотел и гостоприемница, но за целта е нужен автомобил, иначе прегладнелият турист или гост рискува да му прималее от ходенето пеша.
Неканени в съзнанието ми изникват пасажи от книги за Франция и Италия. Дори и в най-затънтеното село там човек може да се нахрани безпроблемно и вкусно.

„Изумени сме от местните ресторанти. (...) страхотна храна в съвсем непретенциозна обстановка – хартиени салфетки, меню, написано с тебешир на дъска, дъсчени подове. (Франсис Мейс. „Под небето на Тоскана”).

Не че българската кухня е лоша, напротив, тя има такива кулинарни съкровища, някои от които наистина трябва да бъдат записани в книга на изчезващите, но това е друга тема. Вкусът на местните плодове и зеленчуци, сирене, месо, вино винаги е неповторим и не отстъпва на тосканските или провансалските, дори понякога може да е по-добър. В допълнение колорит създават българските традиционни шарени покривки и глинени съдове, така любими и даже задължителни за съвременния селски туризъм. Но отношението към храната и гостите (въпреки клишето за прословутото гостоприемство) сякаш е различно и в това е разковничето. Има добри примери, липсва устойчивост, някак всичко е на парче – на едно място възхита, на друго - пълно разочарование.

Дали Георги Дамяново, някога носило мекото име Лопушна (има такава едноименна винарна там) може и да се събуди от летаргичния си сън? Вярно, че от над 3000 души население днес почти толкова е броят на жителите в цялата община, обхващаща 13 населени места. В самия административен център живеят малко повече от 400. Според последното преброяване на НСИ има много възрастни хора, но и дума не може да става за обезлюдяващ и застаряващ край или за тъжно село с десетина старци на 80+ години.

Природата е благодатна, мястото – екологично, според всички съвременни стандарти. Проекти за над 9,5 млн. лв. по ОПРР, ПРСР, ФАР и други европейски програми са реализирани или са в процес на изпълнение само в община Георги Дамяново през миналия програмен период 2007-2013 г. Налице са всички предпоставки за „съживяване”. Нужни са воля, инициативност и желание от страна на хората.

Именно те не са достигнали на изгубеното поколение в омагьосания град, където се убиват с наркотици. И въпросът не е в бедността и отчаянието, нито в парите, защото цената за грам твърд наркотик е между 30 и 60 евро, а синтетичните се продават между 6 и 10 евро за грам, според грубите европейските статистики. Проблемът с наркозависимите е колкото здравен, толкова и социален – отговорни са родителите, близките, обществото, но и институциите - образователните, социалните, здравните, МВР. Ако е публична тайна къде, как и какво се продава, защо няма реакция и решителни действия? Къде са онези чиновници от местните структури, които трябва да оказват помощ? „Никой не се интересува”, репликира ме младият мъж с видински корени. Изникват въпроси изобщо за ценностите и устоите, за затворените за проблемите очи и за избора – пари, хвърлени за изкуствено доволство, или пари, вложени в нещо смислено, но с цената на известен труд.

А във Видин има какво да се прави. Въпреки това безработицата расте, не само там, но и във Враца, според националната статистика. Над 46 хиляди са безработните в северозападния статистически район, от тях 9 хиляди във Видин (при почти 50 хил. души население), което изразено в проценти е 22,2% за 2014 г.
Справка с видинското Бюро по труда показва, че се търсят работници, шивачи, сервитьори, готвачи... Тези позиции не са случайни.

Видин от една страна е туристически град и круизна спирка от 2002 г. насам. Тази година на пристанището се очаква да пристигнат повече от 180 круизни кораба с туристи от Европа, Америка, Нова Зеландия и Австралия. Това е с близо 20 заявки повече в сравнение с миналата година, според данните на "Пристанище Видин" ЕООД. Първите кораби вече са акостирали на 22 март, а последният заявен е на 12 ноември. Туристите потеглят с круизните кораби от Австрия и Германия и пътуват по река Дунав до Черно море. При престоя си във Видин, туристите посещават и околностите, например Белоградчишките скали. Представете си, че всеки турист остави само по 1 евро... Но трябва да бъде предразположен да го направи и да има какво да си купи. Достатъчна ли е предприемчивостта на местните?

От друга страна, градът има свой икономически живот. През юли се открива ново шивашко предприятие на германска компания. Това са 150 работни места веднага и 600 в петгодишна перспектива. До края на годината ще бъдат разкрити още две нови производства, за които в момента се извършват инвестиционни проучвания, информират от областната администрация. Във връзка с това се проектира индустриална зона на територията на Свободна зона - Видин. В областта се намира и единственото останало държавно предприятие в млекопреработвателния сектор “Ел Би Булгарикум“ ЕАД. Гипс, гипсфазерни плоскости, гуми, винарни и изби допълват картината.

Започват и усилени ремонти на улици и пътища в града и областта. В тях ще бъдат инвестирани пари от държавния бюджет и от собствените средства на общините, планирани за рехабилитацията на пътната мрежа в региона и основните направления от и за Дунав мост 2. Над 450 хиляди лева са предвидени за неотложни ремонти на участъци от републиканските пътища в областта само за тази година. Близо 1,5 милиона лева е общият размер на средствата, които община Видин е заделила за ремонт на общинската пътна и улична мрежа.

Пари има, включително и европейски. Къде е проблемът? „Мързел”, отговаря ми един от строителите. Няма да съм толкова крайна, но наистина е въпрос на мислене и манталитет. Разсъждавам дали са преодолими жестоките последици от социалистическия режим, когато държавата беше длъжна на всички и за всичко, както и от разпасания преход, унищожил стопанство и общество. Сигурно днес общини и държава създават затруднения, най-малкото с безсмислени административни изисквания. Но защо хората от Северозапада трябва да бягат в София или в чужбина, вместо да се опитат да направят нещо сами и да променят системата. Сещам се за описаната от колегите от сп. „Меню” история на англичанина Мик Купър, който през 2008 г. избира да остане в България. Дали му е било по-лесно да направи кафене във Видин, съчетаващо в едно чайна, пекарна и бистро, плюс благотворителна организация, обучаваща по готварство и английски език подрастващи в неравностойно положение. Едва ли. И как той може да бъде успешен и да мисли за разрастване на дейността си към Русе?

Свободата да избереш да работиш в друга държава и силната привързаност и загриженост към децата, независимо от възрастта им, всъщност нанесоха огромни поражения над днешните млади хора. Криворазбрана добрина. Същата тази, под чийто широко затворени очи хлапаци се убиват по пътищата, и не само себе си, а и невинни. Родителите работят нискоквалифициран труд в Европа и изпращат евро на децата си. Резултатът – пълни кафенета в работно време и безделие. Безвремие. Поредното изгубено поколение, което дори не си дава сметка, че постепенно става аутсайдер и мястото му по право се заема от чужденци, които оценяват какво съкровище е нашата земя. Дори представители на т.нар. малцинства по-добре са подредили живота си в Северозападния регион и няма да е далеч времето с присмех да сочат „българите”.

Справка: Работещите в чужди държави българи са върнали обратно в родината близо $1.72 млрд. през 2014 г., показва доклад на Международния фонд за селскостопанско развитие (IFAD). По средния обменен курс за миналата година това прави 2.53 млрд. лв. Общо 42%, или 1.06 млрд. лв. са дошли от български граждани, работещи в европейски държави. Това означава, че родните емигранти, работещи в Европа, са изпращали обратно в страната средно по над $88 млн. месечно.Паричните потоци към България запазват устойчиви параметри - през 2013 г. €1.7 млрд. са изпратили българските емигранти на своите роднини, по данни на БАН.

Все пак картината не е толкова мрачна. Има много добри примери. Майстор в Чипровци прави традиционни кори за баница, пръкват се малки стопанства, ферми – в село Заножене и мандрата в с. Дъбравка, Видинско, която съществува вече близо 20 години. Новите бутикови винарни като Боровица в Белоградчик и Шато де Вал в с. Градец, Община Видин, вече се знаят в Европа и печелят престижни награди. Не са само производители, има и успешни транспортни фирми, магазини, дребни предприемачи... Имам един списък, който дописвам на ръка, на местата, които искам да посетя и да разкажа за онези будни хора, които не че няма за какво да се оплакват, но предпочитат да се борят. Лятото е пред мен... още не е късно.

 Снимка: Община Видин

Коментари (0)
Коментирай
Име:
E-mail:
Текст:
Код за сигурност
Напиши символите в полето:
code
 
Региони в България